“Културата на скандала”
март 27, 2008
През тази седмица вероятно ще разберем дали премиерът Сергей Станишев най-после е взел решение за ремонт на кабинета, кога ще го направи и в какъв размер. Всъщност най-важният въпрос е в името на какво ще бъде направен този ремонт – да се потушат горящите скандали, да се отговори на критиките на ЕС, да се удовлетворят коалиционните партньори, да се подобри рейтинга на кабинета, респективно на БСП, предвид задаващите се избори? А може би мотивите са просто да се подобри управлението на страната за доброто на нейните граждани? Впрочем мотивите едва ли ще ни бъдат съобщени откровенно, ще гадаем само по имената на предложените за смяна министри, ако се стигне до това. Според информациите решението трябва да бъде взето на отложената среща на “тримата големи” в управляващата коалиция, като най-важно ще е мнението естествено на премиера, за когото се знае, че не изпитва особен ентусиазъм за промени. Ще припомня, че за ремонт на кабинета се заговори още преди една година, но премиерът все намираше повод да го отложи. Веднъж заради евроизборите, после заради местните избори, за да не се отразят негативно на резултатите. Резултатите не бяха добри и опровергаха тази тактика. Критиките и вътрешното недоволство дадоха повод за ново отлагане, не бивало да се действа под натиск. Всеки нов скандал също служеше за отлагане. Няма да е за учудване, ако и сегашният скандал с корупцията във висшите етажи на МВР стане причина за ново отлагане. Вече се говори, че трябва да се изчакат две априлски събития – срещата на върха на НАТО и планираният европейски одит на проектите по САПАРД.
Скандалът в МВР стана повод във в. “Труд” да се появи една любопитна статия на проф. Васил Проданов за т.нар. култура на скандала, която трябва да притежават политиците и държавата, за да “разграничават мнимия от истинския или малко опасния от много опасния скандал, кой от тях измества реалния дневен ред на обществото и кой всъщност е основен за добрата политика”. Кои са стратегиите на реакция в епохата на “култура на скандала”, които прилагат политици и институции.
Първата от тях е “Кучето си лае, керванът си върви” и “Всяко чудо за три дни”. Друга е ситуацията при атака, за която няма или не могат да се приведат доказателства. Трета стратегия е да се направи опит да се замести един скандал с друг – по-изгоден и да се пренасочи общественото внимание. Четвърта стратегия е държавните структури бързо да реагират и да променят ситуацията, предизвикана от публичния шум. Подобно квазирешение бе да се забрани употребата на алкохол във влаковете. Петата реакция е преминаването в контраатака, както бе в случая “Куйович”. Шестата стратегия е “пускането на кръв” – оставки на министри. И ето тук започват разсъжденията на проф. Проданов, които като че ли са на въоръжения във върховете на БСП. Тази стратегия се възприемала като “доказателство за слабост”. Жан Виденов сменил най-много министри, но това не го спасило. Иван Костов си изпатил, защото освободил без достатъчно доказателства Божков, Бонев и останалите. За това Станишев се пазел от подобни действия. В действителност Жан Виденов си отиде не заради смяната на министри, а заради финансовата криза. Иван Костов въобще не обясни защо сменя министрите си – един Веселин Методиев например бе сменен заради вътрешни проблеми в демократическата партия, но попадна в общия кюп. Въобще изчакването един министър да стане потенциален клиент на прокуратурата, за да бъде сменен трудно може да донесе някакви позитиви. Политическа отговорност трябва да се носи още от момента преди един министър да е довел до срив на доверието в управлението. Ако той бъде сменен навреме, на това не трябва да се гледа като на лична трагедия, а като навремен ход – министрите се връщат в партийната йерархия и в подходящ момент отново се използват. А у нас на партийната работа се гледа само като на трамплин към изпълнителната власт – там е меда на питата.
Като закъсня с близо година, Станишев сам си затрудни избора. Ако сега трябва да сменя министри, които не се ползват с доверието на хората, ще трябва да си отиде почти целия кабинет. Ако трябва да си отидат министрите, в чиито сфери има скандали и провали, ще трябва да си отидат поне половината. Ако ще се сменя по един министър от трите управляващи партии, това ще е само имитация на ремонт и няма да донесе никакви активи.
Вместо една закъсняла, но режеща до здраво хирургическа операция, властта съгласно своята “култура на скандала” се опитва да пренасочи скандала в МВР по второстепенни въпроси и се залъгва с някакви вътрешни проучвания на общественото мнение, които представят мечтаното за реалност. Ето така щастливи от самопреценката си, слепи за обкръжаващото ги обществено недоверие, управляващите пътуват към своя провал.